Защо понякога хапя, удрям или хвърлям – писмо до мама

Здравей мамо, знам че ти ме познаваш най-добре, но усещам, че честичко ми се чудиш и дори ядосваш, когато удрям, хапя или плача сякаш без причина. А това ми се случва доста често, защото аз съм на 1, 2 или 3 годинки, а може би и по-голям – това не е толкова важно.

Тогава често се питаш дали не правиш грешки във възпитанието ми, дали не проявявам прекалено много характер или просто отчаяно търсиш начини да промениш това ми държание. Затова реших да ти напиша тези няколко реда – надявам се да ти помогнат да ме разбереш по-добре, да не се срамуваш от другите, когато го правя и да научиш какво ми помага в тези ситуации. Уф, откъде да започна?

Може би с това, че тези ми реакции са съвсем нормални и важни за моето развитие. Както вероятно знаеш аз все още раста и се уча и един много важен орган в малкото ми тяло не е съвсем развит. Говоря за мозъка и по-конкретно за онзи дял, който е точно зад челцето ми – фронталния кортекс. Спокойно, аз не съм болен, така е при всички деца.

Опростено казано мозъкът – не само моя, а и твоя – има два важни дяла – единият, който е отговорен за емоциите и нашите импулсивни реакции: този, който ни кара да се стряскаме, когато чуем силен шум или да изпитваме страх, радост или напрежение и другият вече споменат кортекс, който ни помага да мислим логично, да съзнаваме света около нас и да контролираме импулсите си.

Може би вече се досещаш, че вторият се нуждае от време, за да се развие. Ще минат години и сега дръж се здраво – докъм 5-6 години, докато аз придобия неимуверно важни за мен способности – например възможността да гледам на нещата от чужда (твоята или тази на приятелчето ми) перспектива и да изпитвам съчувствие. Способността да сменям гледната точка е тоооолкова важна – без нея аз не знам, че те боли, когато те ударя или че си тъжна когато счупя нещо или че Боби е тъжен, когато му взема мечето. Почти нищо не разбирам от това което се случва, особено ако все още не мога да говоря.

И понеже ти вече го можеш, ще те помоля да погледнеш на нещата от моята перспектива – представи си, че не можеш да изпълниш 80% от нещата, които ти се искат (толкова често вие възрастните решавате вместо мен, какво да правя или да не правя). Представи си, че не можеш да изразиш огорчението, тъгата или недоволството си с думи, защото не ги владееш и защото не знаеш че другият срещу теб не може да чете мислите ти и не винаги вижда това, което ти виждаш. Доста голям потенциал за недоволство и гняв, нали? В тези моменти не ми остава нищо друго освен да следвам емоционалния си мозък, който контролира импулсите ми и ме кара при стрес да се защитавам с каквото мога – да удрям, да хапя, щипя или хвърлям неща.  

За да започна да разбирам тези неща се нуждая от твоята помощ и помощта на околните – помогни ми да се науча да чета мимики и жестове. Не ми се карай и не ме наказвай. Не ми казвай, че така не се прави и, че съм лош и непослушен. Това не ми помага да се науча. Обясни ми спокойно, че ти или човека, който съм наранил или засегнал по някакъв начин е тъжен или изпитва болка. Накарай ме да погледна в лицето му, за да знам как изглеждат тъга или болка. Помогни ми да си спомня за ситуации, в които аз съм бил наранен или тъжен. Не ме принуждавай да се извинявам, аз все още не разбирам защо – погледни горе, не мога да сменям гледната точка. Извини се вместо мен и аз ще видя как се прави. И един ден аз ще мога сам да разбирам ситуацията, да изпитвам съчувствие и да се извиня искрено ако съм сгрешил. Както вече споменах, за това ще ми трябват години, в които ще събирам опит и знания.

До тогава опитай се да бъдеш търпелива и не осъждай мен или себе си за държанието ми. Опитай се да разбереш какво ми помага да овладея емоциите си – дали е прегръдка или само вербално успокоение от известно разстояние, дали е една възглавница, която мога да ритна или захапя, за да изкарам яда си. А понякога дори нещата са съвсем прости и аз съм само гладен, жаден, уморен или ми се ходи до тоалетна и не успявам да се сетя сам. Попитай ме.

Благодаря ти, че винаги си до мен!

It's only fair to share...Share on FacebookShare on Google+Tweet about this on Twitter

2 Replies to “Защо понякога хапя, удрям или хвърлям – писмо до мама”

  1. Много мило и вярно. Благодаря за този текст! 🙂 И хубав път напред по пътя на родителството и писането за всичко важно в този хубав наш свят 🙂

Schreibe einen Kommentar

Deine E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht. Erforderliche Felder sind mit * markiert.