Отвъд послушанието – защо „непослушните деца“ са щастливи деца и възрастни

„Слушка ли те?“ Много често ми го задават този въпрос и отговорът ми винаги е „Не, за щастие тя има собствено мнение.“ Обръщали ли сте внимание, каква огромна част заема послушанието в разговорите и темите около бебетата и децата? Даже и в пожеланията за рождени дни и празници още е много често веднага след здравето и щаститето. Парадокс само по себе си, защото не рядко послушанието стои на пътя на здравето и щастието. Но преди да се отплесна в дербите на психологията да се върнем към ежедневието с бебета и деца и очакването те да правят всичко което им казваме или очакваме от тях или по-скоро към моментите,  в които те не го правят . Ако имате малки деца би трябвало да знаете, че това е по-голямата част от денонощието и е познато като „автономна фаза“ или „период на упорство“ и е ВАЖНА, ЕСТЕСТВЕНА, НЕУМИШЛЕНА част от развитието на детето. За това какво се случва в тази фаза при децата „зад кулисите“ съм писала вече тук малко.

Нека погледнем сега към другата позиция – тази на родителите. Предполагам всеки от вас е изпитвал вече тези моменти, когато чувствата и мислите ни в конфликтни ситуации с децата ни завземат по такъв начин, че не можем да се познаем. Главата пулсира, кръвното ни се „качва“, срамуваме се или се чуваме да казваме неща, които сякаш сценарист е писал специално за тази сцена а ние сме наизустили перфектно. И тук бързам да подчертая, че и това е ВАЖНА, ЕСТЕСТВЕНА и НЕУМИШЛЕНА част от нашето поведение, която има физически и психологически аспекти. Много неща мъкнем със себе си от детството и са запечатени в подсъзнанието.

В основата на повечето от тях стои страх. Страхът за детето ни, от това какво мислят околните за нас в конфликтни ситуации и от това дали няма напълно да се провалим и да отгледаме деца тирани, нехрани майковци или пък глезльовци и майчини синчета. Този страх ни е хванал здраво в лапите си и ни кара да очкваме и изискваме послушание и да вярваме, че ако отсъпим, последиците се необратими. Той превръща ежедневието с децата ни в безкрайна борба и сериозно застрашава връзката между нас и тях. Той има дълга и богата история – нарича се“ черна“ или „отровна педагогика“.

За съжаление не намерих в интернет пространството много информация на български освен препоръката към книгата на Алис Милер „В началото бе възпитанието“ тук и тук – книга, която непременно си заслужава да се прочете.

Вярването, че децата ни идват на земята като егоистични, невъзпитани и несъвършени създания, които ние трябва да „възпитаме добре“, да култивираме с други думи е толкова разпространено колкото отблъскващо и невероятно звучи. Не ви се вярва?

Замислиете се колко пъти сте карали детето си да се извини, да благодари, да подели играчките си или сте мислели че плаче без причина, само за да получи нещо или упорства и просто не слуша.  Или наблюдавайте как говорите с приятели и колеги и как с детето си.

Кога последно казахте на колегата отсреща или на шефа „Кажи сега мерси!“, „ Не ми отговаряй!“, „ Хайде дай си колата на Петя и тя да я покара, не бъди такава скръндза.“ или „Защото, така казвам, затова…“.

Надявам се днес да мога да ви взема малко от този страх и да ви накарам да имате повече доверие в децата си и в това, че не е дошъл края на света ако детето ви иска да спи при вас в леглото, не иска да си обуе обувките, иска да се съблече насред улицата, не иска да ходи само въпреки, че може или иска още пет бисквити, въпреки че вече е яло две. И съвсем не означава, че ако го допускате то от сега нататък винаги ще ходи босо, ще иска да го носите и т.н.

За тези, които вече са се занимавали с темата привързано родителство знаят, че в основта му както и в основтата на много модерни психологически изследвания и добри книги за отгледжане на деца стои тезата, че зад всяко държание на детето се крие някаква нужда, която ние не трябва да игнорираме, а да се опитаме да открием и задоволим и тя ще изчезне с времето. Тук е много важна разликата между нужди и желания – към нуждите спадат например нуждата от храна, вода, отмора, близост, внимание. Нов телефон и безброй играчки са желания, а не нужди.Тоест да HE се концентрираме върху конкретното държание, а върху това какво би могло да се крие зад него.

Едно дете, което сутрин не иска да си обуе обувките или точно сега е гладно за втори път, може би знае, че вие отивате на работа след малко. Не се ядосвайте – вземете обувките и нещо за ядене с вас и опитайте по късно. Попитайте го, ако може да говори, какво му трябва в момента.

С целия този страх забравяме, че ние хората сме социални същества и по природа се опитваме да се впишем в дадена социална група и да се напаснем на ситуацията. Дете което хвърля храна на пода в къщи, спокойно е в състояние да отсервира за себе си и дори другите деца в яслата. Радвайте се, че се чувства толкова свободно в къщи, за да покаже емоционалността си.

Още в бебешка възраст децата се опитват да подражават и да правят това което виждат, че правим ние. Използвайте го. Когато трябва да се каже „добър ден“ и „благодаря“, кажете го вместо тях, а не го изисквайте, защото „така се казва или прави“. Така винаги ще го прави само по задължение. Ако иска да меси хляб с вас нека го прави дори да има чистене после или счупени неща. Интерес към прахосмучката – моля! Не забранявайте неща, за които самите вие не знаете защо са забранени и не можете да ги обясните в две прости изречения. Моето наблюдение е, че с това можем да си спестим поне 90% от „Не-тата“ и конфликтите без да се страхуваме от необратими последици.  Вслушвайте се в нуждите на децата си, за да се вслушват и те във вашите.

Едно от най-трудните неща е да се абстрахираме от чуждото мнение, погледи и коментари. Колкото трудно е това, толкова важно е да се опитваме да го постигнем. Ако вземем класическия пример със сцената на касата – детето се къса от рев и се хвърля на пода, защото иска нещо, което вие не сте готови да му дадете. Спокойно! – не е нужно да отстъпвате ако имате причина. Вие усещате критичните погледи, чувате коментарите около вас – в най-лошия случай някои ви заговаря директно или детето ви. Този, който в момента има най-много нужда от вас и вниманието ви е вашето дете – концентрирайте се върху него, а не върху лелката на касата или дядото зад вас, за който „Ако това беше неговото…. или по негово време…“.

В най-добрия случай те след 5 минути няма да са вече част от живота ви – вашето дете ще попива и ще си спомня дори и подсъзнателно до края на живота си, каква е била реакцията ви – дали сте го изслушали, дали сте приели спокойно и с разбиране огорчението му от вашето „Не“.  В повечето случаи това е единственото, което децата искат – да бъдат изслушани, видяни и разбрани. Ако успеете да им го дадете, няма да им липсва нищо повече.

Не мога и не искам да разбера очкването , че от деца, които са усетили внимание, любов, разбирателство и отстъпчивост, излизат егоисти. По-логично ми се струва да стават самоуверени личности, със собствено мнение и уважение към различното мнение на другите.

Когато дъщеря ми беше на около 6 месеца на един щанд за палачинки във Велинград едната от продавачките ни обсипа с пожелания да ни е жива и здрава и да ни слуша. Другата я погледна и каза „А, да слуша – нали и на тези хора трябва да им побелеят косите.“ Това беше един от най-хубавите коментари, които съм чувала.

It's only fair to share...Share on FacebookShare on Google+Tweet about this on Twitter

Schreibe einen Kommentar

Deine E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht. Erforderliche Felder sind mit * markiert.