Всяко дете има право на безнасилствено възпитание

Отдавна се каня да напиша една статия за възпитанието и насилието върху деца. Все я подбутвах тая тежка тема. Тази седмица обаче си дойде от само себе си, подтикнатa от една дискусия във Facebook.  Понякога се чувствам толкова самотна и неразбрана в интернет пространството. Кратка предистория – ще се опитам да е кратка.

Не пиша често коментари под разни постове, безсмислени дискусии и т.н., но по някой път определени неща ме настъпват по малкия пръст и се опитвам да хвърля два три аргумента против и да опипам почвата. Често разбира се става въпрос за неща свързани с децата и погледа ни върху тях – все се явавам като техен адвокат, което е самозвано и арогантно. Tе ако имаха възможност биха се защитили най-добре, но по закон не би трябвало да са във Facebook под 16 годиша възраст и ме дразни когато се говори над тях, за тях и срещу тях все едно обсъждаме порция пържени картофи, които били пресолени, недопържени или защо изобщо се имат за картофи.

Та днес ставаше въпрос за „невъзпитаните, наглите, шумните, обиждащите деца на детски партита, които не играят по правилата и пречат на аниматорите“.  Родителите, които не се интересуват, толерират това и не се намесват.  Предолжението на парти центъра в такава ситуация беше да се прекрати партито, за което и по мое мниение е в пълното си право. Такива неща могат междудругото да се уредят и с предварителни писмени споразумения и да не се стига до кампании във Facebook.

Друго нещо ме обезпокои – коментарите и реакцийте под поста. Докъде сме я докарали, тия деца са бъдещи престъпници, липсват граници, авторитети и правила и „по-раното“ дето всичко беше по-хубаво и по-добро. Опитах се иммено на това място да вметна, че да се говори за невъзпитаното, лошото и непослушното дете е опасно.  Обяснявам защо.

Първо, защото децата се държат по един или друг начин – затова ВИНАГИ има причина – при негативни отклонения и агресивност често това са чувства на незабелязаност, малоценност, срам, но и съвсем банално умора, превъзбуденост. Това не ги прави лоши, невъзпитани и непослушни деца, а деца които имат някакава нужда, която ние трябва да вземем под внимание.

Второ защото измества фокуса върху държанието на децата, а не върху причините за него и отговорните в случая – техните родители. Т.е. занимаваме се със симптомите, а не причините за държанието.

Трето изглежда, че хората масово смятат, че причината в такъв случай била липсата на добро възпитание.  Моето наблюдение е, че в България и за съжаление в повечето страни по света възпитанието често практически се изразява в слагането на ясни граници (тук имам предвид издигането на отговорът „НЕ“ като основен принцип на комуникация с детето), наказания, игнориране на волята на детето, ако изобщо му се дава възможност да я изтъкне и аргументира, мъмрене и дори физическо насилие – теглене на уши и раздаване на шамари. Границите и разбиранията тук са индивидуални и плаващи, затова е важно да се питаме какво точно разбираме под „доброто“ и „правилно “ възпитаване. Първата част от изброените методи все по-често се дефинира като психически тормоз и насилие, което напълно споделям.

В Германия физическото насилие  върху лица под 18 години е криминално престъпление, което може да доведе до лишаване от свобода от 6 месеца до 10 години. В конвенцията за правата на детето на Обединените нации от 1989 година четем:  „Всяко дете има право на безнасилствено възпитание“.  Тази конвенция е подписана от всички страни членки освен  САЩ. България я ратифицира на 3. юни 1991. Честит празник!

Накрая допълних, че не е много честно да стоварваме отговорността само върху родителите, а да рефлектираме ролята на всички ни като общество, защото „е необходимо цяло село, за да се възпитава едно дете“.  Какъв пример сме за себе си и околните, не само на обществени места, но и в ежедневието ни.

Ама ми се стори нещо, че бях в глас в пустиня. Все тая как сме го наричали, всички знаем за кое иде реч – безнаказаност, слободия и заради тая политкоректност до там сме я били докарали.

Не съм съгласна мили хора, че заради нея до там сме я докарали. По-скоро затова, че наричаме децата открито лоши, нагли и невъзпитани и те израстват с чувството на такива. Да, наистина понякога заклеймените от рано,се отклоняват от пътя, но само защото наистина вярват, че са такива и от тях нищо друго не може да излезе. Не защото не са били дисциплинирани, наказвани и пречупвани достатъчно, та да се научат видиш ли на емпатия и социални отношения.  Това само ги учи да накзват, дисциплинират и пречупват по-слабите, когато получат тази възможност. Не е ли логично?

Докарали сме я до там, защото смятаме за нормално да контролираме детето от първия му дъх и да направляваме всяка негова дума, крачка, мисъл и движение без да се питаме необходимо ли е наистина и има ли някакакъв смисъл – не стъпвай там, не яж това, не пипай там, не се мокри ще изстинеш, не се качвай там ще паднеш, за това си малък, не реви като бебе, ти ме лъжеш, затова сега няма сладолед и така мога да изброявам до безкрай.  Е как от това да излезе самоуверено и уравновесено дете, като то дори почва да мисли, че не знае кога и колко е гладно, кога му е студено или кога му се ходи до тоалетна? Или нека го помислим в дългосрочен план – започне трепетно да чака момента, в който то ще определя как ще се случват нещата.

Докарали сме я до там понеже още в ролята си на родители се смятаме за винаги компетентни и в правото си. Да, култа към родителите и майката особено все още е голяма ценност – на нея не може да се отговаря, да и се търси сметка за нещо и тя решава какво може и какво не. Нали сега тя е на власт, така че тя е наред  да се налага и възпитава. Забелязва ли се кръговрата?

Докарали сме я до там, защото учителки и лелички в дестката градина се хвалят, как ще пречупят волята на детето (благодаря за примера, Цвети!).

Така че, уважаеми не е все тая как говорим с и за децата и какви са термините! Размисъла над това как ги дефинираме, рефлектирането на отношението, методите и реакциите и погледа в детските очи и лица са ключа. Поглеждали ли сте внимателно публично смъмрено или дори ударено дете? Надявам се не често – ще видите много болка, срам и унижение и загубено доверие. Астрид Линдгрен пише „От едно дете нищо не може да се се изкара с бой, но много с любов!“

Харесва ми идеята за един свят, в който децата и възрастните живеят в равноправие. В който всички имат право на глас и мнението им се взима под внимание от самото начало. Да, за много неща на децата им липсва опит и се нуждаят от ориентация, но нека се виждаме повече в ролята на консултанти, а не на тези, които така или иначе имат крайната дума, защото децата са малки и не разбират. Повечето от тях са много наясно със себе си и нуждите си, когато биват оставени да ги следят и изразяват. Те разполагат с отличен механизъм на саморегулация и самосъхраниение.

По света има училища, които от десетилетия са убедени, че децата функционират и сами без много намеса, когато са заобиколени от хора към които те са привързани и на които имат доверие и респектират истински, защото те уважават мнението и мотовите им и ги смятат за правилни и в същото право по рождение. Не защото са насила наложени авторитети.

В тези , често наричани демократични или свободни училища няма учебен план, насилствени домашни и оценки. Има естествена воля, истинска вътрешна мотивация и интерес да се научи нещо, когато му е дошло времето, компетентни хора, които могат да го покажат и социална група, която определя границите и междучовешките отношения.

Демократичното образование се заражда и развива и в България. Интересувайте се.

Има литература от световни психолози, които нагледно от опита си в работата, семейството и дългогодишни изследвания описват последиците на авторитета, изкуствените граници, послушанието, контрола и дисциплината – Алфи Кон, Арно Грюн, Джийн Лийдлоф, да назова само малко от добрите.

Така, че възпитавайте, но в будност, критичност и уважение, което демонстрирате към децата и околните, а не в сляпо послушание и безрезервно вписване в системата. Историята ни учи, че от него нищо добро не е излязло. Опита ни с колеги, шефове, познати и непознати, ни учи също, че от хора, на които е липсвало внимание и любов, а не граници и дисциплина, също нищо добро не излиза. Честит празник от ратифицирането на конвецията за правата на детето!

 

 

 

It's only fair to share...Share on FacebookShare on Google+Tweet about this on Twitter

Schreibe einen Kommentar

Deine E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht. Erforderliche Felder sind mit * markiert.