Отношение, интерес и разбиране вместо дисциплина и граници

Всъщност не е толкова трудно – по природа сме социални същества, създадени да оцеляват чрез коопериране с другите. Природата, Господ, Вселената, Енергийните полета (за който, каквото си избере) ни е снабдила с каквото ни трябва. Примитивен мозък който реагира първично и подава сигнал, когато сме в опасност, така че да реагираме и да се защитим. Да бягаме, когато нещо ни гони, да си дръпнем ръката, когато стане прекалено топло или да я протегнем милисекунди преди катастрофа, опитвайки се да защитим седящия до нас в колата. Префронтален кортекс, който се развива с времето и събирания опит, учи, мисли логически. Огледални неврони, които ни помагат да копираме това което виждаме и да усвояваме добрия (и лошия) пример. Всъщност всичко което ни трябва, така че да израстнем и станем добри, самоуверени, дейни, креативни и отговорни към себе си и околните същества без много много някой да ни казва „На ляво!“,  „На дясно!“,  „Не пипай тук!“,  „Ще паднеш там!“, „Tака не се прави!“. Изключвам ситуации сериозно застрашаващи здравето и живота.

Ей, на кой му хрумна, че не може да е толкова просто? Че без наказания, постоянни напътствия, хокания, контрол, забрани няма да стане. Главата не ми го побира.

Вече десетилиетия наред  гениални хора си чупят главите да изследват, да наблюдават, да тестват – психолзи, педагози, психиатри, невролози, други лекари и учени, хора работещи с малки, подрастващи деца и възрастни. Да докажат и покажат, че авторитарното възпитание вреди, че наказания и поощрения са техники принедлажащи в Средновековието с краткотрайни успехи и дългосрочни последици.

И все ще се намерят експерти повтарящи старата песничка. Поощряваме добро поведение с похвали, пчелички, сладоледчета, хубваи оценки, играчки и коригираме неадекватно с наказания, мъмрене, изолация. Това беше голяма част от поведенческата теория на повечето родители. От миналият век, надявах се! Спокойно може да се нарече дресура и манипулация в посока, която някому е изгодна. Уви, и днес още много разпространена и уважавана. Иначе не мога да си обясня безбройните харесвания и споделяния.

Това обаче не е безрезервна, а условна любов. Това не формира самочувстивие у детето и позитивно възприятие за себе си като личност. Единственият сигнал, който изпращаме с подобни техники – това което правиш не е ОК. Това което достига веднага до децата – Аз не съм ОК! За да ме харесват и да съм обичан, трябва да променя себе си. Създава несигурност, комплекси и страхове. Особено в първите2-3 години от живота децата минават през автономна фаза, която е централна за тях и развитието им. „Детето осъзнава, че може да иска нещо и само може да върши неща. На първо място, че може да се отдалечи от родителите си и да има съвсем други представи и желания. Рестриктвното възпитание по това време, може да нанесе огромни щети.“ Цитата е от учебника по психосоматични заболявания, който добра приятелка (начинаеща лекарка), прелиства в момента.

Не е нужно да отидете в психиатрията или психосоматичните клиники, за да видите, че голяма част от заболяванията там са резултат от проблемни, несигурни връзки и преживявания в детсвото. Осъзнати и подсъзнателни травми. От неспособността на родители да дадат и изразят любовта си. От пречупването на лабилни детски характери, които така или иначе са зависими от любовта и признателността на родителите. От изопачаване и умаловажаване на чувствата и вътрешния свят на детето. От неизаинтересованост и незабелязаност. Разбира се и генетична предразположеност и определена среда играят огромна роля при прерстването в патологични състояния. Но фундамента за това как възприемаме себе си, позитивно или негативно, как се справяме с трудностите и предизвикателствата в живота се създава в ранното детство. Стабилна връзка, сигурност, закрила, респект и емоционална интелигентност са основни портебности у малчуганите.

Възможността децата да могат да се наслаждават на свобода, да изпробват, да прават грешки без да се страхуват от последици, да участват във всичко според възможностите си, да градят собствени причинно-следствени връзки, гради самочувстието им, доверието в най-близките, прави ги силни, свободни и устойчиви хора.

Да, дори агресия, хапане, удряне, хвърляне, тръшкане са абсолютно нормални реакции, когато детето няма още изградени техники за пренасочване и преработване на неприятни чувства. И това ще дойде. Контрол на импулстите се нарича.  Укоряване, забрана и предизвикването на срам у детето, не са адекватна реакция, която има позитивен ефект.

Децата не се нуждаят от изкуствени граници . Имам предвид такива, които възрастните си измислят често и които са абсолютно абстрактни за малките същества. Неща от сорта на, чуждите играчки не се пипат, чорапите не се събуват, храната не се хвърля по земята, десерт има само ако си изядеш порцията. Това са условия и наказания за детето удобно дегизирани като „ГРАНИЦИ“. Деликатно легитимиране.

Когато няма сериозно обоснована причина, физически или друг закон, който действа обикновено се касае само за неудобсто за нас, което искаме да си спестим. Има достатъчно естествени граници  в живота, които да покажат на детето кое е възможно и кое не. Кое е приемливо и кое не. Когато баба ти е на 500км просто няма как след 2 мин да е тук. Когато ритнеш някой без причина, той вероятно ще ти се ядоса и скара. Когато излезеш навън без яке при -10 градуса, най-вероятно ще ти е студено. Когато хвърлиш стъкло, то вероятно ще се счупи. Тия неща децата и сами ги схващат и то доста бързо. Най-бързо, когато сами се убедят в това.

И да, наистина е много неудобно за нас възрастните. Много по-лесно е да контролираш, разпореждаш и вземаш удобните за себе си решения от позицията на възрастен. Не ми се чисти 20 пъти, ще те храня аз. Не ми се излиза, значи няма да излизаме. Можеш и сам да ходиш, няма да те нося. Бързам, няма да си играеш сега

И не – обратното не означава, че винаги трябва да казваш „ДА“ за всичко и да си либеарел без край, анархист, laissez faire, на самотек или с каквото често се бъркат за съжаление още алтернативните начини на родителство. Който е любопитен и чете на английски нека търси attachment parenting, radical unschooling , positive/gentle parenting. В немските среди – attachment parenting, unerzogen, antipädagogik, freilerner.

Означава само, че за да остояваш позицията си, не са необходими наказания и дисциплиниране. Алфи Кон посочва няколко съществени причини, защо наказанията са вредни.

  • Защото разгневяват
  • Защото са пример за злоупотребата с надмощие
  • Защото губят ефективността си с времето
  • Вредят на връзката с детето ни
  • Отклоняват вниманието от истинския проблем
  • Правят децата ни егоцентрични

Означава, че имаме равни права и всяка гледна точка е важна. Нужна е само мотивация и разбиране за това, че нашите желания, намерения и представи не са непременно първостепенни и правилни, само защото сме по-големи и имаме повече опит. Разбира се, че трябва да се грижим и за собствените си нужди. Но не от високо.

Означава да остояваме своята позиция, като търсим решение заедно с детето. Решение което да функционира за всички ни. Да правим компромиси. Да се пазарим ако щете. Ще се изненадате колко неверояти и добри идеи имат децата, когато им предоставите половината от отговорността за взимането на решения.

И да струва време и нерви. Но защо имаме деца ако не сме готови да инвестираме времето в истинско отношение, да влезем във връзка с детето, да го изслушаме и вземем под внимание чувствата и желанията му дори да не можем да ги изпълним винаги. Струва си!

Ако очаквате безрезервно послушание и искате да раздавате кокалчета по-добре си вземете куче.

It's only fair to share...Share on FacebookShare on Google+Tweet about this on Twitter

Schreibe einen Kommentar

Deine E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht. Erforderliche Felder sind mit * markiert.