Лошо дете или модел на поведение?

Какво е детето? Добро, лошо, послушно, агресивно или мързеливо?

Кому е нужно да слага етикет на дете? Как помагаме с определенията мързелив, инатлив, агресивен, глупав и пр.? Защо ние възрастните имаме толкова силна потребност да слагаме етикети на хората и защо предпочитаме да са с негативен оттенък? Как един родител пречупва природата си и слага собственото си дете в определа рамка, от която излизането клони към невъзможно?

Дълги години наблюдавах подрастващите, съпоставях техните реакции с отношението, което получават. Пробвах, грешах, пробвах отново. Отне ми много време да се отърся от стереотипите. Не ме задоволяваше да определя някое дете като „лошо“ и до ден днешен не ми дава мир.

Не е достатъчно да искаш, налага се да разбереш как.

Децата реагират различно на силния стрес. Някои се разболяват физически. Някои стават нервни и тревожни. Някои стават маниакални и хиперактивни. Някои имат проблеми със съня, а други не искат да правят нищо друго освен да спят. Някои няма да кажат нито дума, а други няма да спрат да говорят. Някои стават емоционално нестабилни, а някои притихват. Някои се прилепват, а други се отдалечават. Някои не могат да се фокусират върху нищо, а други имат проблеми с хипер-фокуса. И някои деца стават много ядосани и агресивни.

Общото между тези деца е, че те се държат по характерен начин, когато са твърде напрегнати: това, което се превръща в своеобразен модел. Но това, което ги отличава значително, е как ние действаме в тези моменти.

 

Как ние действаме?

Децата са радари, лакмус, наше отражение. Те носят своята природа, имат си личен неповторим темперамент. Но как ще се справят в напрегната ситуация, как ще преживеят моментната си емоция, как ще взаимодействат с хората около тях, е модел. Моделът, който възрастните им задаваме.

Поведението на „лошите“ деца е зов за помощ. Те не се раждат лоши, те съдействат, те повтарят модел, възприемане. Никое дете не плаче, защото иска да нарани или да отмъсти. Никое дете не плаче, защото иска на мама да й е зле. Без значение възрастта. Децата биват научени от нас възрастните, че поведение на жертва (пострадал, онеправдан, плачещ) носи награди. „Ако се разплача, баба ще ми даде още“. Този пример има и обратна страна обаче. На насилника. На агресивния. „Аз постъпих според правилата, но не получих награда“. Несправедливостта е най-честата същинска причина за гнева. Гневът пази потребността за справедливост. А често инструментите на гнева са обществено неприемливи.

Признаването на разликата между лошото поведение и стрес-поведението е първата стъпка за подкрепа на дете, което преживява гняв, избухване или агресия. Както всички деца, то трябва да усети подкрепа и готовност за помощ. Но това няма да се случи, докато не осъзнаем, че няма такова нещо като лошо дете.

Най-пагубното от всичко това е, че напълно пропускаме знаците, което често води до това, от което се страхуваме. Ако се отнасяме с дете все едно е лошо, то ще започне да вижда себе си по този начин. Ще бъде първият, който ще се отпише; първият, който ще се разстрои от поведението си, че той не разбира повече от нас; който ще вижда всички възрастни като заплахи. Преди да го разберем, детето ще се държи по начина, по който му е казано, че вероятно ще се държи.

Виждайки страдащо дете, у всички нас се отключва родителската загриженост: с изключение към детето, което реагира на страданието си, като става ядосано или агресивено. Това дете се приема като да има „проблем с характера“. Този, на когото се крещи, наказва, ограничава, изолира. Този, на когото ние автоматично реагираме грубо: никога не питаме „Защо?“ Или „Защо сега?“, когато избухне.

„Лошо дете“ е това дете, което получава етикет „личностен проблем“: на което се казва, че има „ниска толерантност“; че е  “безчувствено” или “опониращо”. При това дете се смята, че липсва самоконтрол, липсва съпричастност, няма разбиране за правилно или грешно. Да чуете за дете подобно определение е достатъчно, за да знаете как винаги ще виждате това дете.

Разграничаването на лошото поведение от стрес-поведението , признаването  и приемането, че това е средство за себеизразяване, е първата крачка в подкрепа на детето, което е подложено на гняв, избухване или агресия. Като дете то трябва да чувства сигурност и подкрепено в наше лице. Но това няма да се случи, докато не осъзнаем, че няма такова нещо като лошо дете.

It's only fair to share...Share on FacebookShare on Google+Tweet about this on Twitter

Schreibe einen Kommentar

Deine E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht. Erforderliche Felder sind mit * markiert.