За играта и децата – Как да играем с децата си?

Знаем ли как да играем?
Живеем в модерен свят. Учим се как да възпитаваме, как да сме осъзнати и активни родители и възрастни. Четем, посещаваме семинари, задаваме въпроси, събираме материали, градим режими… А играта, играта я държим из късо.  Да бъде смислена, да развива, да обучава. А оставили ли сме й пространство просто  да я има? Да е спонтанна. Да е жива. Да е цветна. Да греши. Да съществува без предварителна рамка. Позволяваме ли на децата си да имат вълшебно детство?

Стараейки се да поправим допуснатите грешки от нашите родители, се лутаме измежду различни крайности. Вманиячаваме се в дейности за бебе, в игри за ранно детско развитие, в школи по интереси. Забравяме, че децата ни са деца, точно защото имат право и ТРЯБВА опитват без ясна цел, трябва да грешат, трябва да са спонтанни.

Заливаме семействата си с информация, със знания. Зариваме децата си с книги и образователни материали. Даваме им да творят, но задължително по предварително измислена схема. По нечии чужду насоки, дошли отвън, а не от душата. Оковали сме Духът на играта в норми и правила.

Толкова искам да подкрепя и да дам, че съм се вкаменила. Лично аз не умея да играя с детето. Пропуснала съм, че детството е вълшебно време с приказни правила.

Тепърва строя къщичката на магията. Онази, незнайната, непознатата, която те повлича към дъгата, само защото има дъга, а не защото това е спектърът на светлината, пречупен през стъклена призма с последователност от топли и студени цветове.

Рациото е свръх развито и задушава чувствата и чистото преживяване.

А играта възпитава. Играта учи. По един безкомпромисен начин. Тя помага да се справим с емоционалното напрежение, с тъгата, с боката. През играта можем да разберем детето си без то да използва дори дума. Играта би ни помогнала да се чуваме. Но първо трябва да чуем играта. Първо трябва да й позволим да съществува спонтанна и ненасочена.

Нека да направим един опит. Заедно.

Нека да изберем един ден, в който сме с децата си, а после да си отбележим какви игри сме играли. Колко сме се смяли? Какво си спомянме с насада от този ден? Липсвало ли ни е нещо?

И нека този ден да се отдадем на играта, такава , каквато е. Неочаквана. Жива. Цветна. Емоционална. Нека да чуем детето. Онова дете, вътре в нас. Което вероятно отдавна сме подредили чинно в гардероба.

Нека се насладим на действието, на движението. Нека усетим духа на играта. Да си попеем с него, да си помечтаем, да се поглезим, да си позволим да сме необременени.

It's only fair to share...Share on FacebookShare on Google+Tweet about this on Twitter

Schreibe einen Kommentar

Deine E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht. Erforderliche Felder sind mit * markiert.